Бяха много влюбени очи,
всичко искаше да му даде тя,
стигаше – само с усмивка да мълчи,
да се усмихва влюбен той все на пролетта.
Бяха много влюбени очи,
ярки ставаха както са сини,
с липсата на воля така я огорчи,
красивото превърна той в минало.
Явно и той с влюбени очи
беше ала в хубави усмивки,
красота обичаха и им личи,
тя не искаше с това да свиква.
Всеки виждаше го вечно как
с хубави жени шеги си прави,
хем развратник, хем голям глупак,
само тя обичаше го, той забрави.
Той не чуваше как плаче тя
не разбра сигнала на смеха ѝ,
в ръцете му увяхваха хубави цветя,
а я възпламеняваше страха ѝ.
Бяха много влюбени очи,
как сияеха си всеки спомня,
стигаше ѝ само с усмивка да мълчи,
знаели грехът му че е вулкан огромен.
Бяха много влюбени очи,
студ в неговите също сини,
гузно нейната наивност как мълчи,
с мъже-предмети настоящето е минало.
28.05.17
© Явор спасов Todos los derechos reservados