Ще си тръгна от този живот неразбрана
и несрещнала своята сродна душа -
този израз оказа се фата моргана,
който всеки преследва на тази земя...
Самотата превърнах в свой най-верен съюзник,
във приятел и брат, във опора и рамо,
на което проливах горчивите сълзи
от поредната рана... и не само...
В сивотата на глухо безвремие
аз издигах във себе си стена до стена,
да предпазя поне малко в това пошло съвремие
тази толкова пеперудена своя душа...
И ето - на своя живот преплувах реката -
по средата съм, а сърцето е празно...
Да, стрелите горчиви отблъсва стената,
но отвън плаче моето щастие жално...
Крача в дните безкрайни на своите делници
със измръзнали пръсти, с осланени крила...
Някъде там мечтите ми пленници
чакат своя спасител в нощта...
© Анета Русева Todos los derechos reservados