Повярвах, че любовта е песен,
че би те взел единствено дъжда,
със теб не виждах есен,
но не бих сравнила те с звезда.
И вярвах още, че е чаша вино
животът - небрежен великан.
Не исках с друг да пия,
с теб потапях се във този океан.
И прилив бе, и отлив бе,
лунна вечер и копринена дъга,
и синьото безоблачно небе.
Но с теб очите ми излъчваха тъга.
До дъно чашата изпита е.
Косите ми безсилен те душат.
По-красива от северно сияние,
по-дива съм от водопад.
Не искам страст, не търся нежност.
Не вярвам в любовта и хората.
Очи, които бягат цяла вечност,
и устни, по-топли от жаравата.
Безумна маска си надянах,
ролята на луда изиграх.
И думите във пепел се превръщаха,
сълзите ми остават твоя грях.
© Петя Todos los derechos reservados