Днес небето съблича си сивата риза,
изгрев пръска се в рани кървящи гнезда,
а реката ги мие разхлажда ги бриза,
гали с клоните крехки на бяла бреза.
Тишината е слязла, по камъни стъпва
и прозира в сърцето ѝ сиво крило.
Катедрала за птици е. Пролет настъпва.
Тътне глухото ехо на удар в стъкло.
Вън реката пияна люлее мъглата,
между зъбери, блъска и удря с весла.
От прозорци на къщи надничат децата,
във водата – танцуващи мъртви тела.