ЧОВЕКЪТ С ТЪЖНИТЕ ОЧИ
Да запомня Човека, който сяда край мен на кафе
и във своята чашка пластмасова кротко се взира,
и се гушва в ревера на сетрето си – беж кадифе,
да не пукне от студ – самотяга, слетял от Всемира.
Да го сещам, додето си сръбва? – и тихо мълчи.
Подир миг да го черпя с горчивата моя цигарка.
С блага Обич да чезна в най-добрите човешки очи! –
други днес не видях да ме милнат на пейката в парка.
Да му кажа, преди да си тръгна: – Обичам те, брат!
Да му купя три бири в понеделник, дадат ли заплата.
Ние просто живеем – слепци! – в безчовечния свят, ...