Да бих могла да те залича,

да би могло да не се бяхме срещали,

да не бе галил косите ми,

да не бе докосвал лицето ми с твоето,

да не бе допирал устните си до моите,

да не бе ме обгръщал с ръце силно,

да не бях се влюбвала в теб!

Ти бе трепетно щастие,

малко безпокойство в обсебващото спокойствие,

малко тъга след страстна нощ в тиха стая,

безспирен карнавал и просяк на улицата,

сияеща топлина и хладен метал,

мълния, блещукаща в моята сфера, изчезваща внезапно.

Защо пожела да бъда твоя,

защо аз отказах се от теб

и уж далеч от време и от път,

пак в нощта беззвездна пожелавам те,

тъй както клета грешница се моли Богу,

тъй както скитник проси за коричка хляб,

тъй както богът Прометей търси покой,

тъй всяка нощ ти идваш и рушиш го,

а аз съграждам през деня и бягам.

Ах, да би могло сега да имам смелост да те повикам,

да би могъл да ме приемеш без упрек,

да би могъл тъгата моя с устни да отнемеш,

да би могло с твойто тяло да поискаш мойта топлина,

да бих могла да преглътна яд, инат, безверие и страх,

да би могъл да разбереш, мълчейки, любов да ми дадеш,

да би могъл с тревожни мисли да не гониш моя сън,

да би могъл да спреш да искаш да съм друга,

но не би, знам, защото туй си ти, а туй- аз.

Тогава бяхме аз и ти и сгрешихме,

тогава ти имаше моята подкрепа, моята любов и тяло,

тогава аз имах твойто безпокойство и тревоги, твойта слабост и съмнение.

Днес нямам нищо, освен малка искрица любов,

но теб те няма да запалим нов огън…

на Т.