Ех, да имах аз седефен замък край морето!

Кокетен, сладък с бели каменни стени.

С кули и бръшляни дълги, извисени до небето,

щях да чакам да пристигнеш само ти.

Да се промъкнеш тайно и галантно в мрака,

свидетели да са ти само всичките звезди.

Часовникът сребрист ли тъй приспивно трака?

Или са по скърцащия под от теб оставени следи?

Минаваш тихо покрай банята от порцелан,

в която аз се не отдавна със сатен изкъпах.

Запалваш плахо свещника от восък натежал,

за тебе белите чаршафи най-грижливо сгънах.

Аз разбрах, че искаш да ме вземеш и да ме откраднеш,

говорих със вълните и те ми казаха че те познават.

И когато ти пред мен тъй хубав, дългокос застанеш,

аз знам че те те всеки ден най-нежно галят.

Минаваш по най-тъмни коридори,

в които се прокрадва само лунна светлина.

Белият сапун мълчи, кротува, не говори,

но все пак ти усещаш неговия кремав аромат.

А аз във моята малка, подредена, хладна стая

лежа си тихо и гледам плахо към небето.

С него си говоря и прошепвам към безкрая,

че като тънки нишки плават корабите из морето.