Стоях в снега и бурите ме брулеха...

Засипваше ме сняг, замръзвах, но стоях...

От вятъра косите ми на ледни късчета приличаха,

но не усещах студ, умора или страх...

През пролетта Земята се събуждаше,

щастливи бяха хората, кънтеше смях...

А аз сама преборила неволите,

с празен поглед гледах... и стоях...

През лятото печеше без пощада слънцето...

Потта изтривах и на пека пак стоях...

Устата ожадняваше, а погледът помръкваше

и беше адска жега... но стоях...

А есента поднесе цветна феерия...

Донесе паднали листа и дъжд, и прах...

Не виждах цветове, не виждах себе си...

За кой ли път безмислено стоях...

Опитах, да, опитах да ти кажа много пъти...

Опитах да ти  обясня...

Дано разбираш, че с безвремието в ума ми

сърцето ти доказва любовта!