Сама съм, ето, седя във мрака.

Сама във мрака седя от час.

Усещам вече – изпуснах влака

и питам още коя съм аз.

Ще кажеш: още тъй крехка, млада

си ти, но ето, че чувствам страх.

Е, страх пък – знам ли, но в мене страда

душата бурна, духът ми плах.

Защо се скиташ, защо, момиче?

Какво ти стори животът мил?

Защо не пееш, ти, волно птиче?

И кой те беше тъй озлобил?

Не, аз не мразя, не мразя тебе,

не мразя него, не мразя тях

и няма злоба. Но аз съм бебе,

затрило своя детински смях.

Мечтите бягат, отлитат бавно

и спирка нямат на моя път,

скитосват дълго, вървят по равно

и само нощем при мене спят.

Във моя мозък гнезда си правят,

смирено тръгват на сутринта

и само болката там оставят,

идеи празни и... песента.

Аз пея, чу ли? Аз още пея.

И тъжни песни се пеят, знай.

Да се осмивам – това умея,

но някак искам да сложа край.

Да се откажеш – това е грешка.

Да продължаваш или да спреш?

Ще те понося, съдбице тежка,

докато някой ден ти (сама) умреш.