Самотна тишина по двора ходи,
наметната със черния си шал,
по улицата като призрак броди,
но не докосва вече прага бял.
До неотдавна в стаята ми спеше
и шепнеше, че от любов боли,
душата ми разплакана кълнеше,
за нея капка милост не откри.
Но утрото открехна ми вратата,
помилваха ме слънчеви лъчи
и песента - на славеи крилата,
издигна ме във нови висини. ...