25 sept 2007, 9:15
Да рисуваш е като да Обичаш...
" Посвещавам следващите редове на Съпругата си... " Казват, че нищо в нашия свят не е вечно... смеха и живота отминават като есенен повей... дни и поколения се сменят, а часовниът... незменно отброява ударите НАШИТЕ Сърца... Излизам навън... тълпата е чуждия лик в огледалото... вървя сред забързани хора... устремени... намерили своя смисъл в света... непоздравяващи... гневни... различни - цветна палитра от звездни пътеки, водещи в безкрая... СМИСЪЛЪТ винаги е бил там... във всеки един от нас, а сълзите твърде успешно вече измиват прахта... полепваща под нашите стъпки... водещи накъде?... Към поредния прашен кръстопът от мрачни мисли... Казват, че нищо не е вечно... но, струва ми се, че хората все още свеждат неуверено поглед, съзирайки новооткрития СПОДЕЛЕН смисъл - красота... и разбиране... в чуждите очи... Защо??? Дали това е страхът от самите нас?... Въпроси без отговори... път без посока... това ли е СМИСЪЛЪТ на човешкия живот??? Не искам да отговарям... а да продължавам настоятелно да питам... Така ще остана ЧОВЕК... свободен... отхвърлил страха от следващото утре... Може би, отминавайки поредния просяк в летния дъжд... протегнал ръка... отминавам навярно и самия себе си... отминавам поредния въпрос... отминавам самия Човек... отминавам Вечността... а тя е там... в тъмния ъгъл на БИТИЕТО... Вечност търпеливо чакаща всеки един от нас... с упорито протегната ръка... И иска ми се да спра... да почина под лъчите... на зелена поляна... но не мога... Избирайки себе си... вече не можем ДА СПРЕМ... Остава единствено мисълта... вярата в правилността... и умората... Срещнах много празни погледи... и всички те търсеха... нещо... затворени в себе си... Потънали в своите призрачни мрачни спомени... Липсва ми времето, когато бях дете... тогава не мислех за нищо... децата познават единствено безкрайната зелена поляна... надбягващи се там с ветровете, следвайки мечтите си... А ние?... Какво остава за нас?... Притесненията ЗА УТРЕ... Може би трябва да започнем да рисуваме... Да... това ще е добре... С цветовете на позабравените и посивели с времето наши мечти... или още по-добре... да се усмихваме... на всеки... на всичко... дори на лика в огледалото... Нека не забравяме огледалния свят на душата... света на Алиса, Пипи, мечо Пух и Малкия Принц... Иска ми се да спра да мисля... и само да чувствам... Това означава да живееш ИСТИНСКИ Живот... Да се огледам и поема в Сърцето си всичко заслужаващо... да бъда самия АЗ... ВСИЧКО... но мечтите са винаги като облаци... отминават и нови заемат местата им... остава само усещането за светлина... и, че все още си ТУК... Това е ТВОЯТА следа - МИГА... И ти си част от него... затова се усмихни... колкото и да е трудно... Да рисуваш е като да Обичаш... давайки всичко от себе си... дори на онези, които никога НЕ СА ТЕ ХАРЕСВАЛИ... Всяка една картина е по своему ИСТИНСКИ красива... и всеки един стих... и пиеса... защото там сме НИЕ... нашето неповторимо отражение на душата... в безкрая. Запечатели спомените си в архива на вечността... Понякога се смея на себе си... друг път подарявам сълзи на чуждите силуети, забързани в ежедневието си... Откъде идвам и накъде отивам?... Не мога да зная... Знам обаче, че ТЕ ОТКРИХ и няма ДА ТЕ ИЗОСТАВЯ... Една единствена дума - ЛЮБОВ... в която намирам причина... да продължавам да търся... общия вечен СМИСЪЛ Животът е съмнение... а Любовта - странична пътека... навярно най-стръмна от всички други останали... Търсим СМИСЪЛА... независимо от нашите съмнения... вървим, а един ден просто внезапно спираме... дъха ни напуска и падаме... гледащи все още напред... Понякога ми се иска да имаме още малко време... Дори секундата се превръща в дълга година, когато разбираш, че утре може и да не си ТУК... Страхът е част от нас самите... както и гнева... емоции на предела на човешкото разбиране... Истинският страх идва от осъзнаването на самотата... а истинския гняв от мисълта за безсилие пред Смъртта... Никой не е вечен... всяка картина с времето губи цвета си... но смисъла остава... както и спомена, че сме били ТУК... Не Обичам... не защото се страхувам... а защото търся своята граница... искам всеки миг да изпитвам себе си... и да намеря причината за моето утре... да намеря смисъл, изричайки... АЗ ИСТИНСКИ ТЕ ОБИЧАМ... Най-трудно е да Обичаш... търсейки себе си... сред хаоса и другите... Утре е най-несигурното нещо... затова ще Обичам СЕГА... а не УТРЕ... ще забия ноктите си в скалата на ЖЕСТОКАТА БИТИЙНОСТ... и когато дъхът ме напусне... няма да падна... а ще остана. с ТЕБ и ЗАВИНАГИ с архивираните си ОБЩИ СПОМЕНИ... Все още рисувам и пиша... понякога плача... особено, когато съм САМ в бялата стая на МОИТЕ спомени... Уча се да се усмихвам... и ти ЩЕ ПОТВЪРДИШ ТОВА, скъпа, но става все по трудно... защото някой неща никога не се променят... А тези МИГОВЕ, които безвъзвратно навярно вече отминават?... и ги пропускаме неусетно покрай себе си... ИЗГУБЕНИ ЛИ СА??? нали сме ГИ ЗАПЕЧАТАЛИ във ВЕЧНИЯ АЛБУМ на времето... Били сме ТУК... намерили сме се И ИСТИНСКИ СЕ ОБИЧАМЕ... Търсенето на смисъл в Живота е като търсенето на вълни в пустиня... Ние сме корабокрушенци, акостирали сред безмислено безвремие... а ЛЮБОВТА е единствения ни БЕЗПОГРЕШЕН компас... Ако животът е Сезон... как би го определила, Скъпа Моя?... А ти, INTI?... |
© Пламен Йовчев Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
-
Невеоятно !!! 6+
-
Прости ми ,но за миг си помислих "Той забрави светлината",но НЕ, огънят винаги е горял в теб, аз просто не погледнах отвъд душата ти.Компасът ми е повреден,загубих посоката си и вярата в силата която стои над мен,животът ми е питанка,съмнение не в любовта ,а в мен,лице без облик,живеещo със спомена за светлината.Само един е сезонът в мен,ПРОЛЕТТА, ВЕЧНО ОБНОВЯВАЩИЯТ СЕ ЖИВОТ,радостта,смехът,но те тлеят,непробудени от пламъка,от който толкова жадувам да отпия глътка вечен полъх на безвремие.
А ти, събрал есенцията на живота в тази малка Библия от 24 строфи, рисуваш пъстроцветно с блестящи краски,отпечатваш стъпките си върху звездната пътека, буден си да чуеш ритъма на нетленното.Всяка дума е живот одухотворен,защото си изваял себе си в него,своето истинско Аз,макар от раните нанесени все още да кърви. Родена от вълните на космоса,душата ти е познала абсолютната и единствена истина за смисъла на човешкото съществувание. -
Поздрав и прегръдка!!!
-
Силно съм впечатлена от твоето стихотворение!Изповед,монолог,философия и любов едновременно.Моето уважение!
-
Много щастлива ще е твоята съпруга.
Обич за обич. Обичен стих.
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
