"Не знам как да напиша този стих, но не искам да е в рима.

                                                   Нека да е хаос, както се чувствам – объркан незнаещ,

                                                   какво се случва"

Събота сутрин пак ни срещна онази, "лудата", Съдба.

Видях две мъниста в синьо-зелено,

щях да забравя да спомена за двете чаши с кафе 

в лявата ти ръка и бутилка вода в другата.

Дървената пейка, да! И  някакъв рутинен разговор.

Знаеше ли, че се давех и едва дишах?

Как прескачаше клетото ми сърце, а ти се заливаше в смях.

Давех се като корабокрушенец, забравил своя спасителен пояс.

(хубав начин да умреш). Настана буря в мен, 

Смехът ти беше разрушителен вятър, аз продължавах да не дишам,

нарочно не поемах дъх, харесваше ми (да умирам така).