Нескрито ме боли. Съвсем наистина... 

Боли ме от човешкия цинизъм. 

Как станали сме алчни и зависими, 

от глад за своя жалък егоизъм... 

Досущ, като досадната муха, 

да смачкаш разгневен с едно движение, 

с най-тежкото на леката ръка - 

душата на човек, без съжаление... 

И после, тебе тъй себеподобен, 

усмихнал деликатно свойта злоба, 

да чукне на дървото си без корен, 

а всъщност на дъските си за гроба... 

Боли ме за умрялото съчувствие, 

за счупения дух на свободата, 

за празното напълнило се с пустош, 

по-ценна за бездушният, от злато. 

А мойте ближни някъде се губят, 

сред пепелта на своите руѝни. 

Аз знам, че заскърбя ли - ще ме хулят, 

но по-добре да вярвам, че са живи. 

И някой ден, когато не боли, 

накрая ще положа морна плът. 

Дано пък злото скоро прокървѝ, 

преди човешкото да види свойта смърт... 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

12.02.2024