ДЕМОН

Светът подири дом и топла стряха,

и съчки за огнището събра –

мечочетата сигурно заспаха

в хралупите си в старата гора,

и скриха се в светулкови коруби

щурчетата до идния април,

печален – като Демона на Врубел,

поде се вятърът – недраг-немил,

и скърцаше на кухо онзи дънер,

под който аз на сенчица седях,

снегът, във който всички ще потънем,

ще ръсне скоро кокаин на прах,

коминчето ми все така ще пуши

за пътник, окъснял на моя праг,

дори и в „Happy” да не боднем sushi,

не бих го изпроводил като враг,

това, което носи ни забрава,

не ни спестява бездни самота,

възглавката ми, Боже, е корава! –

защото болки цяла нощ чета,

метнете си най топличкия губер

и – моля! – не отвивайте пети...

Аз тази нощ бях Демона на Врубел

в шпионките на вашите врати.