Сълзи без чет в сърце ранено,

сълзи и може би напук -

плача пак, а сигурно е с друга.

Пак душата ми не може да приеме

- блъска се и стене!

Търси тя насън своя покой,

но тъжен е нощният вой!

Сълзи съвсем безобидни,

а за нея са толкова свидни.

Скъпи, незаменими,

никому не подарими!

Сякаш каляска приказна,

счупила своя разкош...

Тъжно момиче - ранено е,

мъчи се със своя живот.

Съдба непринудена,

така неконтролируема,

сееща болка и мъст,

мъчителна в моя живот!

Робство е моето,

любов в отвъдното...

мъртва е тя,

но жива съм аз от нейната сила.

Пак в безкрая

спирам да плача,

търся покоя,

но спира дъха ми.

Нощ, а в нея

демони на болка и скръб!

Демон, навярно е самият Дявол,

препречил ми сълзите вече,

страха ми взел е отдалече.

По-жесток от този има,

дори и не е на картина...

Има го в реален образ,

той човек е и погубва хорските сърца,

кара ги да го обичат,

да не могат ден без любовта!

И изведнъж с безмълвен писък

разбива ги на хиляди стъкла.

Сега е тук, в моето сърце,

надявам се поне то да е добре!

Да се справи с любовта,

да се пребори с мисълта

за болка и самота!

***

Защо ли той - дори герой,

играе си така с женските сърца?!

Не знам кога ще мога пак

да бъда тук с пречистена душа!

От любовта му черна - преди вълшебна

сърцето ми е мръсно, но вече е късно!

Късно за свобода, късно за любовта,

малко от вечността, късче от пролетта

и ето го ново, почти е готово!

Как ли успях през нощния мрак

да върна това, моята душа?!

Търсих безкрай, намерих, успях!

Не виждах покой, намерих го май...