ДЕТЕ НА БОЖИЯ БЕЗКРАЙ
По цяла нощ мълчаните ми думи болят ме – като удари със нож.
Не съм мъдрец като Мевляна Руми, че да ви ръся бисерите с кош.
Чета – и пиша простата си книга, и простичко живея – ден за ден.
И хлябът ми за още двама стига! – ако остане краешник за мен.
Отвъд проводил не една надежда, на следващата казвам тихо: – Да!
Над извора признателно се свеждам – да милна отлетялата вода.
Простих се с куп илюзии, химери, преминах през пустини златна кал.
Понякога се питам: – Еех, Валерий, живял ли си, или не си живял?
Живота си, ни дълъг, нито кратък, едва ли нявга ще превърнеш в Рай.
Но – щом е път, върви си го нататък! – едно дете на Божия Безкрай.
27 юний 2024 г. ...