И капките се сипят от небето –
безмълвно тихи – деца са на нощта,
а чувам пак молбата на детето,
на глад осъдено от зла съдба.

Под дрипитe му – мръсни, стари, вехти
усещам призрачна борба –
борба до смърт със сили зли и вечни –
със силите на страшната съдба.

Детето пак ще се присвие
под някой стар кашон във някой вход,
сълзите пак с ръкав ще скрие,
осъждайки и теб, и мен до гроб.

Капките се стичат по стената
и падат върху него те,
а питам аз, без срам, Съдбата
какво изплаща туй дете.

"Кажи ми ти, неверна, зла и черна
с какво виновно е това дете,
че трябва него да разкъсаш,
в очите му тъга да се чете?

Нима е то злодеят, зарад' който
разплаквана е не една жена,
нима е то престъпникът, на който
си дала ти всевечна свобода.

Нима тъгите му те карат да го съдиш
на глад, мизерия и нищета,
и втурваш се, за да го прокудиш
далеч от майката Земя?"

Съдбата гледаше ме тъжно,
не знаейки какво да отговори,
изслуша ме културно, благодушно,
затвори тя очи и проговори:

"Недей да съдиш мен, човече,
разбирам твоята тъга,
но чуй ме ти и спри се вече,
повярвай в моите слова!

Повярвай ми, и аз тъгувам,
за всяко зло, което правя,
но принудена съм да слугувам
на силните със тъмните дела.

Злини изпращам, гняв и мъка,
но искам ден на таз Земя..
И аз с душа съм, но съм майка,
и боря се за своите деца."

Така ми каза и рухна в сълзи,
сломена от злини и нищета,
в борба със злото, със съдбата
падна долу майката Съдба.

И пак снежецът пада от небето,
покривайки земята с белота,
а някъде отдавна е детето,
ледно в майката Земя.