Като приказка красива, прочетена за ,,Лека Нощ", времето със тебе бързичко се прекатури. А аз - уплашено дете, през зимни бури, заспах завчас, успокоена от разказващия майчин нежен глас.

Всяка буквичка  от приказката беше ден, а думите й - месец, изречението бе година. Стрелката чукна тик-так, и ето на детството замина. Улисана от мойта мама не разбрах, как прогонил се е тоя страх, спокойничко до нея си заспах, докато времето хвърчало като духнат прах. Събудих се от бързащото време и неговия тежък звън. Ех, дете за малко да задреме, възрастен събужда се от своя сън. Не знаех, как тъй бързо времето лети, и нивга се не връща, не знаех, че счупеното се лепи, но цялоста му -  не се възвръща. Също тъй наивно детски, не вярвах - приказките имат своя край и своята поука, но не от приказките, научаваме се май, а от свойте грешки, щом болката от тях, почука.