С усмивка детска тя пристъпва тихо,
като вятър из есенни листа...
и плах, печален звън камбанен
отеква някъде в нощта...
А този поглед чист, невинен, детски,
тъй нежен като утринна роса,
в очи зелени той блещука, свети,
неопетнен от болка и тъга.
Умът способен е дори и да забрави
и чутите, и казани неща,
ала едва ли детските очички ще забравят
мъката видяна във реалността.