Добро утро, Страннице...
В нощта вървяхме двамата,
а падаща звезда
изгаряйки, към Храма
ни сочеше следа...
Но не натам вървяхме
в загадъчният мрак,
защото млади бяхме
и влюбени, все пак...
Влечеше ни -- Потайното
в загадъчния свят,
оттатък на -- Безкрайното
в Живот неопознат...
Там в колко чувства странни
изтръпвахме безброй,
преплели длани в длани
зад всеки нов завой!...
... Ти помниш ли, когато
назад подвила крак,
в онуй чаровно лято
целуна ме, все пак?...
А след това побягна,
догоних те и виж
ти вече от тогава
в Живота с мен вървиш...
И Страннице, до мене
се будиш всеки ден,
а аз обикновено
те гледам възхитен...
... Не се оказа драма,
че в оня късен час,
не тръгнахме към Храма
със страст на исихáст...
А Любовта, човешката
избрахме и така:
–дори да беше грешната
сме с теб и до сега...
... И всяко утро Страннице,
след сутришната страст,
през Вечността, Омайнице
съм в нежната ти власт!...
15.12.2017.
© Коста Качев Todos los derechos reservados