Разказа ми някакъв странник,
отдавна сред нас заживял,
как искал да бъде посланик,
но никой таз чест не разбрал.
Живеел си в мир между свои,
когато един ден решил
за наще права да се бори,
била му таз кауза тъй мила.
Но ние си имаме лични
проблеми и лични мечти,
в борбата за кауза по-висша
не трябва ни в крак да вървим.
Разбрал го и нашият странник,
но все пак със нас продължил,
във своя нов дом не изгнаник
а воин си мислел че бил.
Но войните всички наети
били и далеч от добро,
започнал да пита човека:
Кажи ми бе байно защо?
А байните на неразбрали
се правили и под мустак
цинично в подкрепа мълчали
на всеки наглец за петак.
От алчност започнало всичко
и продължило от страх,
разбирал го всеки изрично,
но изход не виждал в тоз мрак.
Едно чужденецът не вдявал,
как толкова древен народ
най-мило що има оставял
инертно потъващ без ропот.
Как толкова читава памет
богата на свои творби
забрави под своето знаме
да пише чете и твори.
Законите друг да им пише
доволно подскачали там
напускащи кораба мишки
в истерия търсещи драма.
А чуждият, все по за свое
приемал това, бил инат
и вярвал си още че в боя
ще срещне един ден и брат.
И ето че скоро го срещнал,
с калпак и засукан мустак,
но във очите му лешници
мъдрецът блестял не простак.
Тогава на някои въпроси
дал отговор новият брат,
като защо дрипав проси
народ стар със всичко богат.
И слушал невярвал човека,
че можело в транс да върви
през колкото иска си века
бичувано тяло преди.
Че можело вече да няма
рефлекса да вдигне ръка,
разкъсван и трепан без право
народ побеждаван в мъгла.
Подмамван, изгубил доверие,
разграбван от всички страни,
традиции рушал в суеверие
вулгарно изпаднал, уви.
И мигал безпомощно вече,
потресен от толкоз терор,
на своите идеи чужденеца
сега бил получил отпор.
Запитал се где ли е стигнал
и кой ще спаси го сега,
а брат му духът да повдигне
потупал му рамо с ръка:
Не бой се, сега сме си братя
и равни ще крачим от днес,
развили след толкоз разпятия
хроничен "добър брат" комплекс.
© Диди Генова Todos los derechos reservados