Че като смръзна и проплака камък
и младенц̀ите. Ироди вилняха.
Пандемия, война, надежда няма,
небето не е светлата ни стряха.
А Ти дали поглеждаш мимоходом?
Чедата ти фъртуната коси ги,
невинни гинат все "на ползу роду",
а аз горя, горя лъжливи книги.
И знам от тях духът ми развратѐн е,
не съм като останалите хора.
Защо крила ми даде – за летене –
ни педя небосвод да ги разтворя? ...