Беше лято, а после не беше.
Опознавах душата на вятъра
и очите му, пълни с насмешка,
и студа му, клечащ пред вратата.
Слушах как свири в ключалката
нощем, когато си спомнях
хляба на мама и залъка,
дето остана бездомен.
Оттогава съм някак дъждовна
и валя след следите на лятото.
Не научих да бъда готова,
да посрещам студа по приятелски. ...