Две зелени очи

със томителна нежност,

спрели в мойте очи,

ме стопяват, зоват...

Накъде ли ме канят

във мечта закъсняла?

Може би нависоко –

нейде там към върха,

дето слизат звездите,

дето нощният  вятър

земни грижи отвява

и въздига духа.

Дето всичко е девствено,

чисто, потайно,

дето страсти избухват

и грешни слова...

Две зелени очи –

златни точици в тях

ме зоват, ме приканват

във здрача...

Много късно, уви!

Мога само насън

подир тях да вървя...

... Или само насън

да поплача...