Две зелени очи
със томителна нежност,
спрели в мойте очи,
ме стопяват, зоват...
Накъде ли ме канят
във мечта закъсняла?
Може би нависоко –
нейде там към върха,
дето слизат звездите,
дето нощният вятър
земни грижи отвява
и въздига духа.
Дето всичко е девствено,
чисто, потайно,
дето страсти избухват
и грешни слова...
Две зелени очи –
златни точици в тях
ме зоват, ме приканват
във здрача...
Много късно, уви!
Мога само насън
подир тях да вървя...
... Или само насън
да поплача...
© Мария Марковска Всички права запазени