Вървя в дъжда и май че ми се плаче

ала не плачат пустите очи,

в спомените пак се извисявам

и тихичко потъвам в самота.

Отново тебе търся и те чакам,

ала така и няма да се появиш,

живея в заблудата жестока,

че някой ден до мен ще бъдеш ти.

И в този миг сълза се стича,

след нея още две и три,

дъждът така умело ми напомня,

за теб за мен и мокрите коси.

Да знаех че това ще ми се случи,

в косите цвете щях да забода,

червено, парещо и страстно,

със него щях и аз да изгоря.

Ще дойде ден, ще бъда в бяло

и сигурна съм - дъжд ще завали,

ще си припомня твоята усмивка

и веселите слънчеви очи.

Ще бъда в бяло с цвете във косите

към някой чуден свят навярно ще вървя,

надявам се до мен да си човека,

превърнал се във вече побеляващ мъж,

на който клетва вечна  аз ще давам,

да  го обичам и ценя.

Не вярвам в приказки за любовта,

каквото писано е, то ще стане,

дали ръката си във моята ще сложиш,

булото дълго дали ще отместиш назад

не е ясно, а как  искам да зная

дали живота си с теб ще споделя.