Превръщам се в звяр малко по малко,

чертая едно бъдеще вяло, невзрачно.

Да заплача или с юмрук да ударя?!

Ще замълча и пак ще угасна.

Приемам всичко, но нищо -

нищо не е константа.

Но гори ми, ах, как гори ми душата!

Бледнее споменът малко по малко,

умира тъгата в неговите прегръдки,

но остава празно, толкова празно в душата...

Искам да бягам, но знам, че ще остана -

ще остана, за да ти докажа,

че и аз съм горяла във ада,

но моето сърце не е от стомана.

Сега събирам хиляди стърготинки

и претопявам ги малко по малко.

Един ден пак ще станат едно цяло,

един ден... когато всичко забравя.