Превръщам се в звяр малко по малко,
чертая едно бъдеще вяло, невзрачно.
Да заплача или с юмрук да ударя?!
Ще замълча и пак ще угасна.
Приемам всичко, но нищо -
нищо не е константа.
Но гори ми, ах, как гори ми душата!
Бледнее споменът малко по малко,
умира тъгата в неговите прегръдки,
но остава празно, толкова празно в душата...
Искам да бягам, но знам, че ще остана -
ще остана, за да ти докажа,
че и аз съм горяла във ада,
но моето сърце не е от стомана.
Сега събирам хиляди стърготинки
и претопявам ги малко по малко.
Един ден пак ще станат едно цяло,
един ден... когато всичко забравя.
© Калина Всички права запазени