Един живот - утъпкан като бряг, до който и вълните не достигат. Смразяващ вик… прегазващ като влак, настръхващо по устните премина. Сълзите и са празни… като стон, защото любовта не я запомни. Студено е отдавна в този дом, пианото одрезгавя... без ноти... Усмивката - притихнала от срам, напусна я... дори не се сбогува. В душата и е празно... като в храм, от пустото във празно се прелива. Не я боли, защото се забрави. Ликът и в огледалото е комикс. Без опит за борба се препродаде, със себе си не правеше компромис. Умираше, а някак беше весело. (Когато се роди, небето плака.) Смъртта почувства близка... като песенност. Очите и във моите... преляха.
Много тъжен живот е това!
"Един живот - утъпкан като бряг,
до който и вълните не достигат.
Смразяващ вик… прегазващ като влак,
настръхващо по устните премина."
Почувствах се виновна, че изпитвам лудо щастие в душата си, а един живот на някого, някъде страда.
Много силно пишеш Креми!
"Усмивката - притихнала от срам,
напусна я... дори не се сбогува.
В душата и е празно... като в храм,
от пустото във празно се прелива." - Е тука малко ме запъна при четенето. Лично и неангажиращо мнение.
Но стихът ти е чудесен, Креми!!! Поздравления!!!
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.
Смъртта почувства близка...
като песенност.
Очите и във моите... преляха."