Един ръждясал ключ...
Sic transit gloria mundi...*
Той нищо не отключва вече
понеже кóда си не помни,
а в някаква далечна вечер
под свод със мраморни колони –
навярно е врати изящни
отварял към великолепни
оплетени от грях и страсти,
но днес забравени моменти...
В Животът, също както в жажда,
неутолим бил той тогава,
а днес ръждата го разяжда
коварно в яростна забрава...
И тъй оказал се излишен
в строшени, стари чекмеджета –
тъжи за Оня свят предишен,
на който знаел сам секрета...
Забравен (даже сантименти
не може днес да предизвика)
по отлетялите моменти
в една действителност велика:
– на време ласкаво, чаровно,
изглеждало така безкрайно
във други дни, но безусловно
изгубено...
–Къде?...
–Незнайно!...
... Накрая някой щом решил, да
разчиства (просто неизбежно!)
го завъртяла и Съдбата
във тъжна орбита небрежно...
Така изхвърлен бил той тука
и в спомените преживява,
където гасне на боклука
– и цялата Световна слава...
05.04.2019.
*лат.: Така преминава световната слава.
© Коста Качев Todos los derechos reservados
В стихът ти има истини, хареса ми!