ЕДИНЕНИЕ

В мрака следвам твойте стъпки

и с' сълзи следите им попивам,

че тáя черна горест в мене тлее,

както сърцето рохко зее в кръпки,

а аз като опал на хлад изстивам

и само спомена за теб ме грее.

Гласът ти като ехо в далнината

ме привлича и зове неумолимо,

и понасям се във сладко упоение

към обаянието свидно и мечтата,

що лелея с чувство негасимо –

смисъл на земното ми тление.

Делът ми нека отреди съдбата,

но тя не ще от теб лиши ме,

защото пламък все ще свети

с рожденията нови на звездата,

и дорде проблясва, ти пази ме,

в тъмнина, при мъки и несрети.

И съжалил бих, ако бях умрял,

но след твоя допир и ухание,

не ще за нищо съжаля на тоя свят,

а щом зная, че съм обичал и живял,

дори да се предам във отчаяние,

ще си отида с най-висша благодат.

Когато се събудя след смъртта

на живота, дето огледално впит е

в естеството на незримите нагласи,

ще слея нас в едната ни душа,

и всеки блян, що днес разбит е,

ще бъде безпределно цял и ясен.

В мига на единение, любима,

и сън да се окаже всичко туй,

ще докосна устните ти меки

с жар на целувка несравнима,

и без глас всемира ще ме чуй,

че съм твой и обичам те навеки!

02.IV.2012

Камен Тодоров ©