Единствен

В нежен дъх на пролетен дъждец окъпан,

във сенките си тихо притаен.

Сладки капчици роса сред крехките треви,

полъхът на утринни поля и люляк

преливат се в безкрайността…

Безмълвен в звънка тишина си.

Обичащ, крехък.

С пеперуден прах посипан,

с поглед, пълен със надежда,

с крилати стъпки плах във тъмнината

ти мрака свой избрал си.

И смисъла не чакаш –

той слепите създал е.

Те са там, не виждат

това, което ти отдавна осъзнал си.

И техните очи прозрачни

ловят безличността,

и пръстите им алчни

крадат ти вечността…

Чувствата забравени стаили,

те чакат, за да те превърнат

в част от този свят без смисъл,

за да не можеш да помръднеш

и да изпиташ онова,

за което те не биха и мечтали…

Ти си там - един си сред тъмата

и тегобата не чувстваш.

Думите отнела, тя не съществува.

Да я спреш не можеш - няма нужда,

тя сама се е предала,

с ненужност е онези там дарила

и предала им дълга си…

И в този миг утеха няма, само скръб,

но не е твоя,

не за теб е.

Тя е част от всичко.

Спираш я със полъха студен от дъх на лято,

със слънчеви лъчи смразяваш я

и я оставяш

да изтлее…

Сама.