Убий ти поета! - ненужен е той.

Един безполезен е, никога - твой.

Дори и не знае той как да говори,

как да се облича, държи и да спори.

Убий ти поета! - опасен е той.

Когато в лицето ти плюе. Покой?

Едва ли. Поетът е вечно на нож

със всяка неправда. Не спи посред нощ:

тъгува, мечтае, открива, ридае...

А сутрин събира душата си млада -

възкръснала, след поредната клада.

Поетът дете е, той много не знае:

понякога странен е, друг път нехае.

Във шепата стиска поетът звездичка,

опазил е малката своя душичка

от власти безумни, от скука и врява.

Поетът от хорската кал и от плява

изгражда сияйни дворци пъстродумни.

А вие сте тъй добри, толкова умни:

нормални, солидни, модерни, превзети...

Добри сте, но все сте безкрайно заети.

Убийте поета!, ненужен е той,

той нощем ви свети, и няма покой,

и няма я скуката, спи тишината,

когато поетът е тук - на Земята.

Убийте поета! - съвсем безполезен,

той няма порода, ни стил. И - оплезен

показва ви пръст по средата на пътя.

Поетът - небръснат, пиян и опърпан

е срам и позор за вкуса ви изискан.

Той вечно говори и пише и иска...

Поетът е напаст и болест за вас.

Убийте поета! Заспете тогаз.