Живота ме убива.
Обезличава моята душа,
а музата аз губя с поредната сълза.
Сред сивата мъгла на дните
забързана вървя на там...
и изхода какъв е знам.
Часовете бързо отминават,
остава само жал ,
да покрива булеварда
с хора глави свели от печал.
Някак всичко се изплъзва,
сякаш морски пясък из ръце.
Бързи стъпки пак отекват.
Живота отнема моето сърце.
© Алина Костова Todos los derechos reservados