Ежедневие

  Като на шега обидиха ме снощи,

пътувайки с тролея към дома,

но аз преглътнах – не казах нищо,

само си помислих: от нерви е това.

  Пред блока гледам няколко деца,

между колите палят си хартийки.

Поскарах им се: - бива ли така!?

  А те: простреляха ме с иглени фунийки.

Ядосан влязох. Зачаках асансьора,

 застанал чинно като млад войник,

но той не идва. Събраха се и хора,

и ето един ми кресна с нервен тик:

 - Хайде, бе, човече, копчето натискай,

 не виждаш ли, че стана вече снощи!

 Та аз ли съм виновен, че около триста

  в един вход живеем като живи мощи.

  Вкъщи и жената взе да ми нарежда:

  - С часове те няма! Бясна съм от яд!

 Какъв живот! - си викам. И никаква надежда

  за нещо по-добро в тоя калпав свят!