Една гора защо ли реши да ни учуди?
Еднообразна и се стори зелената и дреха.
Свали я тя със смях и птиците прокуди,
смутените листа от срам почервеняха.
Едно поле защо ли и то се разсъблече?
единствено остана във него буен вятърът.
Напразно да ни сплаши - във вихър ни повлече,
наду се и дъжда побърза да ни прати.
© Антоанета Иванова Todos los derechos reservados