Оловносиво е небето,
вече втори ден
вали дъждът проливен,
есенен, студен...
В тясната квартира
аз и ти сме, като  в плен.
На  стола стар, люлеещ
с часове стоиш,
цигарите почти  изпушил,
все така мълчиш...
Дори не те поглеждам,
погледът ми е навън...
С цвят на гарванов пастел,
на дворчето контурите  размазани
бавно се разливат  в  мен...
Разкаляна,  душата ми
от този дъжд се натъжи,
неочаквано и изведнъж
нещо в мен се съживи...
Размекнаха се спомени -
трегери на кули,
зидани от теб и мен...
Тогава ангели небесни
пращаха ни топъл дъжд,
от който във полята
цъфтеше буйна  ръж,
ведно с мокрите целувки
изпивахме го  неведнъж.
Мен нежната му влажност
превръщаше в богиня,
а тебе  в силен мъж!
Беше друго време -
топло, романтично...
Пролет беше,
а сега  е  есен
и е толкова различно...
                D.Patton