Вятър... сняг... студ... замръзнали мечти... бягам през парка, забравла пътя към себе си... Снегът скърца под краката ми, напомняйки ми звукът на биещо сърце... Минавам покрай хората, залутани в собствената си мизерия, изстръпнали, мънички, сами, сами сред много и много в самотата. Усещам, че ръцете ми замръзват - липсва им малко топлина, малко истинска любов. Но само на мен ли? Какво съм аз на фона на цялата пустош? Прашинка във Вселената или цяла Вселена, събрала в себе си хиляди прашинки. Бягам по-бързо с надежда да стигна донякъде, само не доникъде, а в очите ми се блъскат малките снежинки, събрали в себе си много неизречени желания, много забравени послания. Вече се изморявам да бягам,но продължавам... Продължавам да търся себе си в лъжливата истина, в букета от увяхнали мечти. Протягам ръка да те докосна, но си толова далеч... а същевременно и толкова близо... моето вдъхновение. Вече усещам студа по цялото ми тяло, пронизващ, остър... безсмъртен... Вятър... сняг... студ... замръзнали мечти... бягам през парка, осъзнала себе си. |