Защо всеки с теб се ебава,

какъв е този скапан свят,

каква е тази държава?

Мислят се за силни и се перчат,

притискат те до стената

и ти се гаврят, докато не паднеш на земята.

В очите ти пак има сълзи,

проклинаш този живот и тези гадове зли.

Всеки ти казва - "не им обръщай внимание,

това е въпрос на възпитание",

но не са те тези, които са осъдени на изгнание.

И днес денят е скапан и те боли -

нищо, че е слънчево, а децата играят игри.

Искаш и ти да си свободен/свободна,

ала в тебе има рана-пробойна.

Не ти пречи да се гаврят с теб,

щом това ги кара да бъдат щастливи.

Не ти пречи да ти обръщат гръб,

само се молиш да не им се види и на тях крив светът.

Усмихваш се и продължаваш

себе си да раздаваш,

а отвсякъде предателство и тъга.

По дяволите, защо това е твоята съдба.

И всяка вечер изпращаш своята молба,

но няма кой да те чуе и да ти подаде ръка.

Звездите греят, а всички спят,

а ти си все така от кръв и плът.

Добро да правиш си готов,

нищо, че всеки в гърба ти ще забие нож.