Ти беше миг, преминал безвъзвратно
през душата ми като самотен влак.
Аз пък гара бях. Дали съм те очаквала,
прекрачил с гордост самотния ми праг?
И влюбих се. Така по детски, до полуда,
дори във вятъра, докоснал се до теб.
Обичах те такъв, неприличен, ала мъдър,
достоен да носи името Човек.
Но влакът отпътува и гарата самотна
изпраща с болка своя нежен миг.
И тъжно е. Поел е всеки по релсите в живота.
Дели ги много. Безкрайно много ги дели.