На горската полянка 

се срещнали Глезан и Глезанка. 

Глезан бил детенце 

на мама Прасенце. 

А Глезанка, дъщеричка 

на мама Лисичка.

Погледнали се закачливо

и запитали звънливо 

в един глас:

Какво ново у вас? 

Ех, че весело, прихнали завчас!

Двете глезени дечица, 

на мама Лисица

и на мама Прасенце,

веселото детенце

толкова силно се смеели, 

че даже птичките не пеели. 

Подгонили се 

по горската полянка.

Вдигали врява 

и олелия голяма... 

Стигнал шума до баба Мецана.

Тя на портата си тупала юргана. 

Оставила работата си веднага

и към горската поляна 

бързо тя забягала...

Там видяла Глезан и Глезанка

да се гонят и смеят с глас. 

-Вие защо вдигате такава врява? 

Попитала ги тя веднага. 

Не знаете ли, че е есен

и започвам своя сън чудесен, 

ами ако бях заспала, 

а вие ме събудите,

знаете ли колко 

щяхте да се трудите

за наказание, че ме будите? 

-Ех, бабо Мецо, извинявай, 

не искахме да те събудим. 

Нито да ти пречим, 

но какво да сторим, 

като всяка клечка 

на горската пътечка

се превръща в играчка 

и причина за закачки? 

Ето, смеем се сега, 

защото казахме във глас

Какво ново у вас? 

Сякаш сме се наговорили, 

сякаш сме едно дете, 

а не две, на мама Прасе

и на мама Лисичка... 

Засмя се и баба Мецанка. 

Спомни си, че и тя 

беше някога малка

и на мама Меца 

беше Глезанка, 

дето се смееше и на пръст,

показан й от татко Мечок... 

-Хайде, бягайте, играйте, 

но не вдигайте врява голяма, 

че се връщам в своята хралупа

да поспя, че сняг скоро ще трупа!

Виелици ще вият, 

всички вкъщи ще се крият... 

Тогава и вие, дечица, 

ще стоите на топло

в своите домове

и ще очаквате хубаво време. 

Да излезете навън и 

да тичате, скачате, пеете, 

защото когато си дете

е широко в твоето сърце!