Аз съм гарванът в твойто небе,
който трови живота ти още.
Подлудявам ти мислите,
а в душата ти писъци
провокират моите криле,
със които прегръщам те нощем
и те карат да молиш за още.
Ала разум крещи, не престава,
че на птица проклета отдаваш
и сърце и душата и тялото.
Че грешиш и че луда си станала,
щом търпиш тази сянка от ада
да краде твойто време и радост.

И тогава, за миг вразумена,
хвърляш камъни тежки по мене.
И ме гониш при друга да ида,
не пестиш нито гняв, ни обиди.
Утре тръгвам, ще литна далече!
Виждам как да живееш ти преча.
Да те тровя с тъга ще престана,
ала мойто гнездо ще остане.
Ще се взира във теб - едноока
и кървяща от спомени рана.
А когато потънеш в дълбокото
на безумна, сама тишина,
ще поглеждаш гнездото на клона,
ще си спомняш сегашните стонове
и как ядно далече ме гонеше,
че се плашела твойта душа
от любов към обречени гарвани.
Как долитнаха после фазани
и безброй още шарени птици.
Как поискаха с теб да останат,
и ти пяха... и бълваха вицове.
Захар лееха с мед и надуто,
като смешни, наперени пуяци,
ти говореха колко си сладка,
как на слънце приличаш и вятър.

А накрая, до смърт уморена,
от палячовци и принизение
ти избяга в гнездото, студеното.
И усети как плъзва във вените
непознат, но тъй близък копнеж,
да ме видиш отново в летеж
и да свия в тревоги душата ти.
Проумяла, че място в сърцето,
има черният гарван - проклетник,
който често дъхът ти е спирал,
който взорът ти все е намирал
точно там, дето трябва да бъде.

Погледни към небето, любима!
Виж ме, винаги бил съм над тебе.
Само в кратък отрязък от време,
от очите ти аз се изгубих
и без тебе си лягах и будих.
Но невидим дори - бях наблизо
и следях те със поглед загрижен.
Щом потърси ме пак във гнездото,
затвори си вратите за злото.

Тук сърцето само те доведе,
че от мен само има потребност.
Аз го карам да бие и спира,
с мен се раждаш, живееш, умираш
... и възкръсваш отново за още.
Аз съм твоите призрачни нощи!

Затова... остани във гнездото!
Аз ще кацна сега тук, на клона.
Погледни ме със обич отново,
съживи ме със твоите спомени
и ще сетиш, че спряла във времето,
не във мен, а си взряна във себе си.
Аз съм твоята кръв и природа!
Ти си моето Аз - гарван черен,
гледан странно със страх суеверен.
Само с мен си която си всъщност.
Аз съм Страх, но и твоята Къща,
във която ти все се завръщаш.

До гнездото не стигат фазани,
те се лутат в пръстта и в орането.
Тук притихва сърцето ти клето,
чувства мен и докосва небето.
Затова днес недей ме отрича,
позволи си да бъдеш обичана.
И не връщай се пак във леглото,
а до мен остани... във гнездото!