Не чуваш ли звездите,

самотни в красотата си, студени, далечни?!

Не чуваш ли залеза,

вечно търсещ своя изгрев?!

Господи...

Не чуваш ли мен,

пак тук. На колене.

Не виждаш ли кристалите,

падащи един след друг от очите ми?

Не усещаш ли мъката ми,

когато отправям към теб

ръце треперещи, молещи за помощ?!

Господи...

Ето. Отново съм пред теб.

Смирена и угнетена.

Вдигам поглед към теб, Господи...

Къде си? За бога, къде си?!

Не чуваш ли,

че отново отправям към теб молитва?!

Не! Не молитва!

Отправям към теб болката си,

всичко, което съм преживяла,

което съм сдържала в себе си,

и за което аз съм си виновна!

Изпращам ти онова мое разбито,

разкъсано на парченца, изгорено на прах...

Преди туптящо, а сега мъртво

мое сърце!

Къде бе ти, Господи, къде,

когато плачех сама в тъмното,

заключена в малка стая с дръпнати завеси?!

Когато счупих лапмата,

плашеща ме с невинната си светлина?!

Когато изхвърлих вазата,

чиито цветя блестяха с дъгата?!

Нямаше те.

... А сега съм сама.

...

Отворих прозореца,

който ме разделяше с теб.

Хаха, колко е лесно!

Поех си дъх на ярост и тиха мъка

и зачаках.

Чаках да ме призовеш,

за да мога да ти кажа.

Да крещя, да крещя, за да ме чуеш!

Крещя, за да ти изплача болката си!

Крещя!

Но... ти не ме чуваш.

Не.

А аз крещя, викам, моля се!

Но не!

Не чуваш!

Мога и да те зова, но го правя без глас.

Една тъжна пантомима, която ти споделих.

                    А тебе.

                            Господи.

                                      Те нямаше.