И по нещичко май си приличаме...

Вечно бързащи, вечно затичани
към високо поставени цели...
Помним, някога са ни обичали,
а косите ни, днес, побелели
крием с тубичка тъмна боя...
Слагаме малко грим и червило
и превземаме шумно града,
със усмивка (скрепена насила!)
Помним, някога са ни обичали...
И обичали сме... До безумие!
Под дъжда без обувки сме тичали,
сбрали в шепи цяло Пълнолуние...
Днес с висок ток мечтите катерим,
водопади от сълзи преплуваме…
Mолим Бога „Дано се намерим!”
И опитваме пак, и рискуваме!
Двойно плащаме всеки залог...
На кантара - сърцата, душите...
А животът ни смъмря жесток
и без срам усложнява ни дните.
Но какво пък, май струва си риска -
утолили сме своята жажда!...
След тъгата, в очите разплискана,
всеки в своя нов ден пак се ражда!
Преродени, да бъдем добри,
под дъжда пак да тичаме боси,
да осъмваме с пълни Луни,
всеки Изгрев усмивка да носи...
... И по нещичко май си приличаме...
Не по целите, не по лицата...
А във нуждата ни... да обичаме!
И в стремежа ни... към красотата!

07 юни 2012 г.
Павлина Соколова