Тъй тежко ми е на душата,
че с вопъл среща ме нощта,
а във простора необятен
аз птица съм, но без крила.
Лети! Лети! - дочувам ехо.
В очите бързо пада мрак.
По неизминати пътеки
сърцето броди с мъртъв впряг.
И в черната дъждовна вечер
умира тленна есента.
Сънуват голите дървета
призрака на пролетта.
© Младен Мисана Todos los derechos reservados