Във лятото на спомена отмина 

крилатата ми птица, победена

от бляскавите нокти на мнозина,

които всичко свидно тихо взеха.

Остана ми вината и срамът ми, 

утехата от сутрешното слънце,

пролетите и непролети сълзи, 

сподавените вопли пъстри.

Утеха ми е и луната жива, 

утеха е стихът напролет,

утеха ми е свободата сива, 

утеха е и благият ми спомен.

Сянката гореща е, и нежна,

и нежни са копнеещите думи.

Нашепват те молитвата последна, 

раздрана от безкрайните си глуми.

Приятно е да литнеш във безкрая 

и да поспиш при птиците смирени.

Но по-приятно е да кажеш "Зная,

че през  калта се стига до промени."

И като пишеш стихове е тихо, 

запееш ли, запява и светът,

а после се оригваш и заспиваш,

защото знаеш вече що е благодат.

Във тази сянка сме заспали всички, 

във нея се усмихва и митът,

че щастието следва ни и всички,

които го желаят, се гневят.

Във сянката пренесох си съдбата,

пренесе ме и зимата добра.

Тогава доиграх си и играта 

и се запалих тихо, с добрина...

Да бъдеш роб е леко и сияйно,

да си могъщ е радост и тъга.

Избирай си и се надявай тайно,

че грозна ще е твоята съдба.

В черните капани на мъглата

се разпростира целият ми сън.

Умея аз, умее и земята 

да ме достигне, щом покажа се навън.

Нашепвам чужди мисли в тихо слънце,

нашепват ми и птиците добри, 

че време е небето да се срути

и да се слеят меките души.

За топли думи времето отмина, 

отмина и на вятъра гневът.

Сърцето ми изстина и се срина,

срина се на птиците градът.

Умея да се топля и да страдам,

умея и да дишам, тих и лек.

Не зная само как и де да слагам

провизиите - тръгвам надалеч.

Живея и обичам непрестанно,

живей и ти, обичай ме насън.

Не се срамувай да ми кажеш само,

че блясъкът ти тъмен е отвън.