Инертно е слънцето днес -
не пари дори, не напича.
И вяло е някак си, свети,
а сянка не прави... поличба?
Замрял е и вятърът нещо,
полъхва едвам. Мързеливо
листото се люшка и немощно
в ответ се разпада лениво.
А изворът? Де е изворът мой
с ромолящи, искрящи води?
Станал блато е, дето в застой
събира мудни човешки съдби.
Душите угнетени протягат се,
търсят изход в безизходен път.
Че животът им, толкова тягостен,
непосилно е разпнат на кръст.
В безкрай е застинало времето,
не помръдва стрелките, небрежно.
Народът не отхвърля от себе си бремето,
чака бурята все още с надежда.
© Надежда Тошкова Todos los derechos reservados