По своему те бяха добродушни,

почти ратаи.

На Господа кланяха се уж  послушно,

о, земи – едва ли!

Привидно те не хулеха и не ругаха,

но от общото крадяха.

Вземаха си тайно, с ръце в джобове не стояха,

но наяве - не посмяха.

Бяха исполини все богати, снажни,

обичаха благата.

Перчеха се, правеха се все на важни,

гледка нам позната.

Не търгуваха със злато, ни с пари, с бижута,

харчеха душите.

Погубваха животи, играеха си със съдбите - кат с валута,

не бяха жалостиви те самите.

За тях нямаше възмездие, ни съд, ни присъда,

народът мълчеше – мъртвешки.

За тях няма да има бесило, ни разстрел пред зида,

ни кой да поправи техните грешки.

Мълчеше и Господ, гледаше  тъй безучастен,

не вдигна свойта десница.

Не поправи своята грешка – нали е всевластен,

на сганта не удари плесница.

                                                                О’ Донован