Сякаш наистина, почти на шега,

влюбих се в твойте прекрасни очи,

във мекият блясък на твойта коса,

във всичко, в което вярваше ти.

Обичах безумно, признавам дори,

твоята рокля на сини цветя,

твоето „днес“ и твойто „преди“,

твойта усмивка, красяща света.

И с твоя портрет, запечатан във мен,

вървях по хиляди малки пътечки,

неуморно се лутах, от тебе пленен,

през огън и лед, и всякакви пречки.

А после те срещнах - веднага разбрах,

че моето скитане стигна до края;

светът затанцува, пред мен и видях

ангел пред себе си, слязъл от рая.

Още тогава със нежна усмивка

моята длан ти с твоята стопли,

със весела песен ти даде почивка

на моите тъжни, отчаяни вопли.

И влюбени силно, по детски щастливи

крачехме бавно във парка студен

и оцветявахме сякаш улици сиви,

и сякаш превръщахме нощите в ден.

До тук ми е лесно на всеки да кажа

за нашата странна прекрасна любов,

но колкото пясък има на плажа,

толкоз животът е вечно суров.

Застава ми камък, ей тук, на сърцето,

когато ми кажат „Кажи, продължи!“

Обръщам се с гръб, да не видят лицето

което за тебе безкрайно тъжи.

Затуй този разказ спирам сега,

сърцето се дави във мойте сълзи,

сякаш наистина, почти на шега,

влюбих се в твойте прекрасни очи...