История за странник и принцеса,

в чиито сърца все още огънят гори,

огън на надежда.

Надежда да зърнат се отново.

Живял някога потаен странник изпълнен,

с гняв и ярост от света.

Залят с омразата на хората,

той скитaл сам самотен.

Като отшелник в пещера бил той,

затворен в себе си – потаен.

Бродил в тъмнината сам

и търсил нещо, но какво?

Странникът бил млад все още,

с дълга черна, като душата му коса.

Погледът му бил жесток и страшен,

а в очите му се виждала бездънна яма.

С черни дрехи бил облечен,

с дълга черна роба до земята.

С огромни огнени обувки

и с кaчулка, покриваща лицето му;

като прокажен – от светa

– прогонен бил във бездната дълбока;

той, странникът се скитaл сам в нощта

в търсене на своята душа.

Самотен в гъстата мъгла,

с надежда, мъничка и крехка

– тя да го намери...

Живяла някога принцеса

в небесното си царство; ангелообразна,

със крилата си; сияела,

прекрасната, с коса като от лунна светлина.

В очите ѝ надежда се четеше,

а в усмивката – живот.

Безмълвно гледала луната,

замислена в своите неща.

Била покрита с багреница

в прелестна порфира

и стаф държала във ръка.

И ето тук отшелникът се спрял

посред разцъфналата пролет във гората.

За да почине малко, той за кратко се предал

на своя – като последен, или пък първи сън.

Но скоро се събудил,

обезпокоен от гръм в небето.

Стояли черни облаци над него,

а бе се спуснала едва нощта.

Изправил се скиталецът,

чието име беше непонятно;

за самия него, даже – неизвестно и незнайно...

Наричаха го "Малък вълк".

Той се огледа и закрачи бавно през гората,

а дъждът валеше силно цяла нощ

и спря, едва, когато утрото настъпи.

И в утринния тъмнозорен мрак,

от мазни, черни облаци изпълнен,

принцесата с желязна огнена каляска,

слязла; озарила скитника с живот.

Макар изпълнен с гняв,

той изведнъж усетил бледата надежда,

и мигом засиял във етера на обичта.

Случайно сякаш срещнаха се двамата

и мигом нещо в тях се промени

завинаги: щом се прегърнаха, разбраха,

че нищо не е никога – случайно;

дори това, че тя, съдбата им,

прокле ги: любовта да бъде невъзможна

и безкрайно надалеч; та да не могат те отново да я зърнат...,

и нито тя при тях да се завърне

Виктор Димитров